ПОПЕТО С ВЗРИВЯВАЩО РАЗКРИТИЕ: „НИКОЛАЙ КИРОВ ПЛЮЕШЕ ПО КАПИТАНА! АЗ ГО ДОВЕДОХ В БОТЕВ – С МОИТЕ ОБАЖДАНИЯ И СЕРИОЗНИ СРЕДСТВА!“

ПОПЕТО С ВЗРИВЯВАЩО РАЗКРИТИЕ: „НИКОЛАЙ КИРОВ ПЛЮЕШЕ ПО КАПИТАНА! АЗ ГО ДОВЕДОХ В БОТЕВ – С МОИТЕ ОБАЖДАНИЯ И СЕРИОЗНИ СРЕДСТВА!“

Българският футбол отново бе разтърсен след взривоопасните изявления на Попето, който наруши мълчанието си и направи едно от най-бруталните и откровени признания в последните години. Думите му очертаха картина на дълбок вътрешен конфликт, сринато доверие и решения, вземани зад кулисите, които в крайна сметка са го принудили да си тръгне. По негови думи ситуацията в Ботев Пловдив е достигнала точка, от която няма връщане, като напрежението, унижението и страхът са изместили единството и амбицията.

Попето не подбираше думите си. Той директно обвини Николай Киров в поведение, което преминава всички професионални граници. „Киров плюеше по капитана“, разкри той – изказване, което моментално предизвика шок във футболната общественост. Подобно обвинение удря право в сърцето на йерархията и уважението в отбора, особено в клуб, където лидерството и традицията имат огромно значение. За Попето това не е слух или преувеличение – това е реалност, на която твърди, че е бил пряк свидетел.

Още по-драматичното в разкритието е категоричното настояване на Попето, че именно той е човекът, довел Киров в Ботев. Той обясни, че това не е било обикновено назначение или рутинно решение. „Аз го доведох в Ботев“, каза Попето, подчертавайки, че ходът е изисквал лични усилия, постоянни обаждания и това, което той нарече „изключително сериозни средства“, които е трябвало да бъдат опростени, за да се стигне до сделката. С други думи, той е заложил името, авторитета и влиянието си, за да отвори вратата за Киров – само за да се почувства по-късно предаден от последвалите събития.

Отношенията между двамата, които първоначално изглеждали изградени върху доверие, започнали да се разпадат, когато спортните амбиции се сблъскали с реалността. Според Попето Киров открито е признал, че отборът не може да се противопоставя на по-силните съперници. „Киров ми каза, че няма как да играем срещу силните отбори“, спомня си Попето. За клуб като Ботев, с пламенни фенове и очаквания за смелост и борбеност, подобно признание звучи като капитулация още преди битката да е започнала.

Реакцията на Попето на този начин на мислене била директна и емоционална. Той казал на Киров: „Разбери, че аз ще съм този, който ще трябва да седи на пейката.“ Това не е бил просто тактически разговор – това е бил момент на истина. Попето бил готов да приеме второстепенна роля, ако това служи на доброто на отбора. Но случилото се след това само задълбочило пропастта между играч и треньор.

По думите на Попето, Киров се съгласил с него. Това потвърждение го принудило да осъзнае по-широките последици от ситуацията. Тогава той се обърнал към една от най-емблематичните фигури в клуба – Тодор Неделев. Пред него Попето задал прост, но изключително силен въпрос: „Тошко, ти би ли искал да си в такава роля?“ Отговорът бил незабавен и честен. Неделев казал „не“.

Този отговор, обяснява Попето, казал всичко. Ако лидерът на отбора и неговият креативен двигател не може да приеме роля, продиктувана от страх от по-силни съперници, значи нещо фундаментално не е наред. За Попето въпросът вече не бил свързан с игрово време или лична суета – ставал дума за достойнство, амбиция и самоуважение. „Е, защо да стоя и да търпя това нещо?“, попитал той риторично.

Решението, което последвало, било внезапно, но в неговите очи – неизбежно. „Станах и си тръгнах“, каза Попето. Без драматичен скандал, без публична сцена в този момент – просто рязко скъсване със ситуация, която вече не можел да приеме. Това било действието на човек, който се е почувствал притиснат, нечут и отказващ да прави повече компромиси с принципите си.

Попето категорично настоява, че неговата версия на събитията не е изкривена или продиктувана от емоции. „Очи в очи казвам нещата такива, каквито са“, заяви той твърдо. „Можете да ги питате.“ Това предизвикателство е отправено не само към журналистите, но и към всички замесени – играчи, треньорски щаб и клубни ръководители. Увереността му подсказва, че вярва, че думите му ще бъдат потвърдени, ако хората бъдат разпитани директно.

Последиците от тези изявления бяха мигновени и бурни. Феновете се разделиха на лагери – едни защитават Киров и определят думите като неуважителни, други застават твърдо зад Попето и го хвалят за смелостта да каже истината. Социалните мрежи избухнаха от спорове за лидерство, манталитет и въпроса дали страхът от по-силните съперници не се е промъкнал тихомълком в клубове, които някога са се гордеели със своята смелост.

Експерти и бивши футболисти също се включиха в дискусията, като посочиха, че подобни вътрешни разломи често обясняват непостоянните резултати на терена. Когато играчите усещат колебание от пейката, вярата изчезва много бързо. Разкритията на Попето подсказват, че проблемът в Ботев не е бил само тактически, а и психологически – криза на увереността, която се е спускала от ръководството към съблекалнята.

Обвинението за неуважение към капитана е особено тежко. Във футболната култура капитанът е символ на единство, авторитет и връзката между играчите и треньорския щаб. Всеки акт, който подкопава тази роля, рискува да отрови цялата атмосфера в отбора. Ако твърденията на Попето са верни, това би обяснило защо доверието се е сринало толкова драматично.

За самия Попето тази история очевидно не е лесна за разказване. Думите му носят разочарование, гняв и усещане за лична отговорност. Той е човекът, който е отворил вратата. Той е човекът, който е повярвал. И в крайна сметка той е човекът, който е избрал да си тръгне, вместо да приеме реалност, която противоречи на всичко, в което вярва като футболист.

С улягането на праха едно е сигурно – тези разкрития няма да бъдат забравени бързо. Те поставят неудобни въпроси за лидерството, амбицията и истинското състояние на българския клубен футбол зад кулисите. Дали клубът ще отговори, дали Киров ще се защити и дали други ще излязат, за да потвърдят или отрекат думите на Попето, предстои да разберем.

Едно обаче е неоспоримо – силата на това признание. Сурово, директно и нефилтрирано, свидетелството на Попето разкрива история, много по-голяма от един конфликт. Това е история за гордост, сринато доверие и момента, в който един футболист решава, че да си тръгнеш е по-добре, отколкото да мълчиш.